Изследването “Медии и елит (Взаимни влияния в периода 1995-2000)” представя процесите в българската медийна сфера чрез специфичен ракурс – движението и борбата на елитите. То предлага цялостен възглед за отношенията медии-елит в посттоталитарните общества, аргументиран чрез емпиричен материал от годините на българския преход (с акцент върху периода 1995-2000 г.). В изследването е изграден модел на взаимните влияния между медии и елити, в който средищно и ключово място се отрежда на овластения посредник – медийният елит. В труда са изведени и тенденциите в изграждането на българската медийна среда и в развитието на българските медии в периода на прехода. Със средствата на теоретичния и емпиричния материал се доказва, че изграждането на необходимия медиен елит – облечен в доверие и подвластен на обществен контрол – бива спъвано от бавната еманципация на българските медии от политическото, трудното модернизиране на медийната система при отсъствието на собствен медиен модел, приоритетът на държавното над публичното в медийната философия. Изследването изгражда типология на медийния елит, проектираща изявените тенденции в българското медийно пространство. Изследването извежда тезата, че българският медиен елит се самовъзпроизвежда и в този именно процес се съдържат както рисковете за функционирането му като инструмент на властта, така и залозите за превръщането му в механизъм за взаимодействие между различните социални групи.
Мнозинството да управлява,
а малцинството да бъде
управлявано -това противоречи
на реда в природата
Русо
Категорията елит.
Демократизацията на обществото е една от същностните характеристики на прехода у нас. Демократичните преобразувания могат да бъдат конкретизирани по различни начини – установяване на многопартийна система, свободно избран парламент, въвеждане разделение на властите. В рамките на подхода в категориите на класическата социология на века една политическа промяна може да се смята за осъществена тогава, когато изцяло се е сменил политическия елит. Така проблемът за елита се появява от самото начало на промените в страните от Източна Европа. Още в края на тоталитарния режим някои от основните групи на стария номенклатурен елит започват да придобиват значителна относителна самостоятелност от централизираната номенклатурна власт. Те добре разбират неефективността на старата стопанска система. В новите променени условия се обезсмисля съществуването на номенклатурата, която концептуализира комунистическия елит. Паралелно се осъществява процес на изчезване на стария и постепенна поява на новия елит. И преди събитията, довели до краха на тоталитарния режим, и днес все още се спори за това, дали те не бяха планирани от висшата комунистическа номенклатура, за да може нейното идеологическо и политическо господство да бъде трансформирано в икономическо.
В Полша и Унгария процесите на демонтаж на тоталитарната система започнаха много преди 1989 година. Там на част от комунистическата номенклатура се удаде да запази своите лидерски позиции. В Германия и Чехия комунистическата върхушка бе отстранена не само от властта, но и от приоритетните социални позиции. Остана обаче неизяснен за общественото мнение процесът за врастване на комунистическия елит в икономиката. Той успя да се скрие “в сянка”и остава дълбоко нелегитимен фактор. В България, както отбелязват социолозите Евгений Дайнов, Теодора Гандова, Дмитрий Варзоновцев в България позициите на бившия комунистически елит остават фактор не само в невидимите, но и в повечето видими публични процеси. За тези страни и до днес въпросът за истинската смяна на системата, т.е. за пълния ”кръговрат” в елита, не е решен окончателно, макар че в България процесът сериозно напредна.
Проблемът за елитите е от особена важност за посоката на промяната, на модернизацията на нашето общество. Появата и действието на различни елити остава алтернативата за демократично развитие. Елитите са субектите на осъществяващата се социална промяна.
Интересът към елитите е породен от редица въпроси като каква е неговата роля в обществото, до каква степен новите елити се оказват групи, излъчени от самото развитие и до каква степен са създадени от стария елит, как властовият елит чрез контрола на медиите се опитва да ни превърне в най-мощния инструмент за демокрация, как елитите използват медиите за оформяне на желана нагласа към властта.
Когато говорим за елит обикновено изхождаме от пред-ставата за висш социален слой, който заема върха на обществената пирамида от социални групи. Самата дума елит на латински означава избираем. А доколкото заемането на водеща отбрана позиция може да е по отношение на материално състояние, положение в обществото, политическа власт, културен капитал или влияние, говорим за икономически, политически, културен елит.
В теориите за елита могат да бъдат открити две насоки – елит и елити. Това разграничение съдържа две различни гледни точки за властовите отношения в модерните общества. Според теориите за елита, по принцип едно общество се управлява от затворено малцинство, което има доминираща роля над масите. Елитът играе основна роля чрез решенията, които взема, чрез идеите, които изразява и символизира, явявайки се така един от социалните субекти на социалните субекти на социалното действие.
Понятието “елит” в социологията въвежда Вилфредо Парето. Той определя като елит съвкупността от онези членове на обществото, които заради изключителните си качества, вродени или придобити, постигат успехи, висши спрямо средното ниво в дадена област или дейност, и като следствие разполагат с власт и престиж. Парето твърди, че всички общества се делят на водачи и водени, на “висши”и на “нисши”. Тук трябва да отбележим, че теориите за елита се появяват като теоретична опозиция, опит за преодоляване на Марксовата концепция за класите. Съображенията са, че безкласовото общество е утопия, доколкото във всяка социалистическа система има малцинство, което управлява. Освен това идеята за “господстваща класа” у Маркс е неуместна за модерните индустриални общества, в които циркулацията на елитите възпрепятства формирането на една устойчива класа. Елитистката критика е антимарксистка, най-вече в смисъла, че утвърждава спецификата на политическата власт във всички типове общества, независимо от начина на производство: за нея дори обществото, в което съществува частната собственост над средствата за производство, е организирано на принципа на господството. В този смисъл Парето приема доброволно марксистката критика, но преценява в същото време, че социалистическите режими обратно на това, което мислеше Маркс, също ще бъдат управлявани от елит.
Елитистките теории за властта се отличават както от теориите на класическата демокрация, така и от марксистката перспектива. В противовес на демократическите модели, последователите на елитистките подходи смятат, че както пряката демокрация в различните й форми, така и представителната демокрация, в чиято рамка политическите партии представят националната воля, очертават не особено реалистични модели, които не отчитат постоянната борба за власт, изразяваща се в противопоставяне на различните елити. Властта в такъв смисъл е ключов и постоянен фактор: отношението управляващи-управлявани доказва реалността на едно чисто политическо господство, което различните демократични модели не могат да поставят под съмнение.
Моска, Парето, Ортега-и-Гасет, Михелс реагират срещу формалното равенство, срещу разграничаването между човека и политическите лидери. Класическите елитисти застават зад тезата, че традиционната класификация на политическите системи на монархии, аристокрации, демокрации пренебрегва по-важната обща черта – всички се управляват от малцинство, от елит. Елитът е постигнал своята господстваща позиция, благодарение на това, че притежава някои ресурси и качества, които се ценят от дадено общество. Основата на господството на елита не е винаги икономическа, въпреки че елитът може да използва господството си да придобие материални облаги, да натрупа богатство. В редица общества властта се упражнява от духовници, чийто контрол върху религиозните догми им осигурява власт над населението. Парето рисува “циклическата структура “на обществения процес, която се характеризира с периодичната смяна на два типа ”елити”. Единият той нарича елит на “лисиците”, другият – на “лъвовете”. “Лисиците” са властващите хитреци, демагози, хора, които сами не вярват в истините, които проповядват. На свой ред, изтъква социологът, ”лъвовете”се характеризират с праволинейна воля, настойчивост и непримиримост. Когато “лъвовете”, казва Парето, дойдат на власт, те са уверени, че могат да реализират адекватен модел на социално общежитие. Но това според италианския социолог е принципно неосъществимо. Според Парето елитът държи властта, защото притежава подходящи политически качества. Парето твърди, че нито в един от случаите масата не упражнява контрол, дори в демокрацията идеята за власт на народа е мит, прикриващ истинското господство на една вътрешна група от партийни лидери, които манипулират системата на представителност. В подкрепа на това становище застава и друг теоретик на елита Робърт Михелс, който красноречиво заявява, че демократическо съкровище няма, но честото прекопаване на нивата в търсене на това съкровище обещава добра реколта. Михелс е представител на най-прагматичния вариант на теориите за елита. Според него обособяването на елита е следствие от развитието на съвременната организация и то обективно следствие. Властта се превръща в инструментална ценност, т.е. тя не обслужва обществените интереси, а интересите на определени политически лидери. Властта става олигархична в смисъла на традиционната формулировка, дадена още от Аристотел – власт на няколко лица в името на собствения им интерес, а не обществения.
Повечето елитисти смятат, че елитът държи властта в ръцете си чрез комбинация от принуда и манипулация. Елитът се приема за нещо различно от “масата”на населението, което е смятано за неспособно за бързо действие, освен ако не е предвождано от елит или контраелит. Обикновено елитът използва позицията си, за да удължи своето управление. Той контролира достъпа до водещи позиции и може да се опита да се облагодетелства.
Елитистите често подчертават ролята на идеологията в оправдаването на съществуването на елита и продължителността на властването му. Но елитът може да използва и принуда, за да се запази. Чрез идеологията или “политическата формула” елитът обяснява моралната легитимност на господството си.
Общото при теориите за елита е централизацията на властта в ръцете на една група хора. Елитът владее редица форми на власт, но не винаги е способен да задържи властта. Злоупотребата с властта може да се избегне само, ако тя се упражнява от най-достойните, избраните. Падането на елита от власт се обяснява обикновено чрез някакъв неуспех на определено политическо умение или политическа воля. Често срещано обяснение е, че елитът е станал прекалено затворен и не е съумял да възприеме нови идеи, да приеме нови членове. Стойностите и приоритетите на елита се сблъскват с тези на обществото като цяло, предизвиквайки появата на контраелит със способност да мобилизира масите да подкрепят заместването на установения елит с друга управляваща група, понякога насилствено. Лидерите винаги дават властта си на други лидери, не на масата казва Михелс. Този тип теории за елита лансират схващането за властта, която лесно може да се изроди в олигархия, защото не са силни механизмите за контрол. Показателен пример е теоретичното виждане на американския социолог Чарлз Райт Милс за властващия елит. Милс налага понятието властващ елит и аргументира разграничението между социална класа социална класа и елит. За Америка Милс пише през 1956 година, че властващият елит включва малък кръг хора, които държат в ръцете си мощните икономически, политически, военни лостове. Според Милс идеите за обществено мнение не съществуват. За него, както и за Михелс, развитието на обществото води до централизация, а не до плурализация на властите.
Парето и Моска говорят за циркулация на елита. Понятието циркулация на елита визира промените в конфигурацията и характера на елита, а тези промени са предизвикани от определени преобразувания в рамките на обществото. Ключът за “циркулация на елитите”Парето вижда така. Когато властта и заслугите съществуват заедно имаме обществен стабилитет. Когато единството се разпадне, нарушава се и балансът и се стига до циркулация: вертикалният, т.е. ”фактическият елит”, отстъпва на “способния”, т.е. на истинския елит. Приоритет на елита е да запази своето положение, а това става само когато той се съобразява с интересите на управляващите от него.
Марксистите твърдят, че господстването на елита (политически, икономически, военен) се опира на икономическите основи на класовите отношения. Привържениците на плуралистичните теории за властта смятат, че един малък обединен елит рядко постига пълно господство, а съвременните общества се характеризират с множественост на интереси, които се конкурират за власт и влияние. В центъра на вниманието на плуралистичния тип теории е индустриалното общество, което се разглежда като инфраструктура от диференциални сфери на дейност. Властта е институционална функция, зависеща преди всичко от професионалната компетентност в съответната сфера. Тук вече става дума за елити. Тези елити имат различни зони на влияние, но взаимно ограничават влиянието си. Съществуват и различни критерии за типологиите на елитите. Един от тях е заимстван от квалификацията на Макс Вебер за трите типа господство – традиционно, рационално и харизматично. Този критерий дава възможност да се диференцират следните типове елити:
- традиционни, чиято власт се основава на идеи, вярвания или социални структури с дълги, често унаследени традиции. За пример се сочат аристократичните елити.
- технократични елити, които заемат ръководни постове в бюрократичните администрации (правителство, държавни органи, финансови, промишлени корпорации). Властта им има рационален характер, почива върху господството на законите, зависи от прякото участие в легитимните структури на властта или достъпа до тях.
- харизматични елити, но по-правилно е да се говори за харизматични лидери, доколкото тяхното влияние се дължи на постове или собственост в обществото.
- икономически елити – властта им се основава на собствеността, която притежават и на капиталите, които контролират.
- символни елити – това са личности от артистичните, интелектуалните, журналистическите, спортните среди, превърнали се в модели на подражание. Тези елити символизират определени ценности, идеи, каузи и “произвеждат” определен стил на живот, мислене и поведение.
Друг критерий за класация е формата на взаимодействие между елитите, въз основа на която се разграничават разединен, идеологически обединен и концесуално обединен елит. Този критерий е важен от гледна точка на шансовете за демократично развитие на дадено общество. Разединеният елит, при който властта преминава от една фракция на елита в друга чрез преврати, и идеологически обединения елит, чиято най-пълна реализация е комунистическият елит, са несъвместими с ценностите на либералната демокрация.
Развитието на индустриалното общество върви от класовия модел към модела на елитите. Следва се движението от социална йерархия, базирана на собственост, към социална йерархия, основана на достижения и качества. Робърт Дал обвързва своето виждане за елита, който властва, с полиархичната концепция за власт. Многовластието се противопоставя на централизацията на властта. Американският социолог Дейвид Ризмън на свой ред обръща внимание на фактите, че не е важно само кой взема управленските решения, но и кой може да спира тези решения. Ризмън отделя съществено значение на т. нар. “вето групи”, които могат да спират решенията. Защитник на идеите за изборната полиархия е и италианският политолог Джовани Сартори. Демокрацията, пише Сартори, е страничен продукт на конкурентния метод за избиране на лидери. Това определение той допълва по следния начин: широкомащабната демокрация е процедура и/или механизъм, който а)поражда открита полиархия, която б)представя властта в ръцете на народа и в)по конкретен начин принуждава лидерите да бъдат отговорни пред управляващите. Плуралистичните теории за властта отстояват тезата, че демокрацията е взаимен контрол на властите. Тези теории поставят въпроса за властовите отношения в модерните общества.
Нашето общество встъпи в процес на преструктуриране и модернизация, ето защо интересът ни е насочен към елитите, обвързани с прехода към модерното социално устройство. Има два начина на осъществяване на модернизацията – чрез революция или чрез трансформация на старата система в нова без да има особени сътресения. В първия случай на осъществяване на промяната се сблъскваме с класовите теории, във втория – с теориите за елита. В една посока е развитието, когато доминира една сфера на дейност над останалите или има срастване на различните дейности, което води до централизация на властта. В друга посока тръгва развитието на модернизацията на обществото като се обвързва с демократичния модел – обособяват се и се разгръщат множество различни институционализирани сфери на дейност, които излъчват своите елити. Споменатият Джовани Сартори уверено защитава теорията за конкурентната демокрация, обвързана с полиархична теория за властта, която “в рамките на цялото общество търси плуралистично разсредоточаване и засилване на конкуренцията между елитите”. В подкрепа на казаното е конкурентната теория за демокрацията на Йозеф Шумпетер. Той развива тезата за демокрацията като състезание между елити, “такъв институционален механизъм за вземане на политически решения, при който индивидите получават властта да вземат решения посредством конкурентна борба за гласовете на народа”. Акцентът пада върху социалната мобилност, а не върху йерархията. Властта се разглежда като институционална функция, зависеща от квалификацията в дадена област. А теоретик като Пиер Бурдийо подчертава, че все по-голям властови ресурс в съвременните общества придобива културният капитал. Владеенето на информацията, на средства за информация става база за вземане на стратегически важни решения или тяхното спиране.
Използвайки многократно понятието “елит” оттук нататък избираме определението, с което работят социолозите Петя Кабакчиева и Духомир Минев в своята книга “Преходът – Елити и стратегии”. След това уточнение се концентрираме върху разбирането за елита като за активен политически субект – малцинство, налагащо волята си върху мнозинството и управляващо чрез съзнателно премислени стратегии. А механизмът на реализиране и поддържане на властта на елита определя и механизма на подбор на самия елит, подкрепяме изказаното от Ласуел, че тези, които възвеличават елитите, правят това, като им посвещават стихове, музика, дори живота си. Тези, които изучават елитите, поставят под въпрос техните предпоставки и се съмняват в техните заключения и по този начин предизвикват по-добро разбиране на функциите им в едно демократично общество.