2.1. Медиите като условна власт (3)

Живеем в свят, изпълнен с идеологически проповедници, които поставят каузата над истината, казва теоретикът на демокрацията Джовани Сартори. За да функционира добре демократичното общество, изключително значение има принципът на публичност. Когато един акт е публичен, гражданите могат да го оценят и така да упражнят контрол върху властта. Самата власт трудно спазва този принцип, защото той противоречи на естествената й склонност да се крие. Така с малки изключения, по отделни поводи периодът на 90те години у нас се характеризира с отсъствието на резултатен публичен спор. Важни политически решения не винаги се вземат чрез дебати в публичното пространство. Тези, които стоят между избранниците и избирателите са медиите. Посредническата им роля определя и тяхната важност. Важността произтича от самата същност на властта като обществен феномен и от обществената функция на журналистиката.

От степента на зависимост на една медиа – от политически, икономически сили, се определят нравствени, етични пространства, в които властта и медиите си влияят взаимно.

Когато медиата или медийният елит е зависим от политически или икономически сили, моралът на съответната политическа или икономическа сила неминуемо диктуват норми и категории. Главният редактор на такава медиа обикновено е близка фигура до ръководните органи на политическата сила и следва политиката й. Възможностите за независима позиция не са големи. Етиката на журналистите, заемащи ръководни постове в медиата може да повлиява в положителна или отрицателна посока позициите и програмата на политическата сила, която представлява, може да придава по-значима обществена насока на информацията.

При “независимите”медии взаимовлиянието с властта е по-интересно. Под “независими”разбираме такива, които не само се обявяват за независими, но и в известна степен се изявяват като такива, включително държавните медии. Властта се опитва да държи под контрол, да манипулира обществената журналистика. Този опит за влияние зависи от традициите, културата на обществото, степента на неговата демократичност и публичност.

Интересен е въпросът доколко освободената българска журналистика се доближава до степен на независимост, която е характерна за развитите демократични общества. В тази връзка се появяват проблеми, касаещи правните и етични основи на съвременната журналистика.

В годините на прехода, медиите постепенно бяха въвлечени в политиката. Политическата публичност се разширява, оформят се тенденции на пряк политически ангажимент и на стремеж към известна самостоятелност. Излиза и въпросът за саморефлексията на журналистиката, за професионалната етика, особено когато се разрушава една ценностна система и се изгражда друга.

В първите години на прехода съществува прекалена свобода, неориентираност, както и много илюзии. Една от илюзиите беше склонността към едностранчиво разбиране на настъпващите промени. Преувеличаваше се ползата, която промените могат да донесат. Игнорираше се социалната цена на промяната. Тиражираше се заблудата за пълна свобода.

В подкрепа на казаното Георги Карасимеонов в “Медиите, демокрацията и европейските интереси” заявява, че посткомунистическата журналистика изживява най-блажените си години и въпреки трудностите от финансово естество се чувства по-свободна от западната журналистика. Това е така, защото все още няма достатъчно сили и възможности за монополизиране на медийното пространство.

От медиите отпадна прекия политически контрол. Техният брой нарасна, нормативният език, познат от тоталитарния период, бе сменен от нов – свободен. Най-важният аспект на промяната бе постигане на ефекта разговорност. Но промените все още протичат бавно. Твърде късно се прие нормативна база за дейността на националните електронни медии, трудно се развива правовата база за защита на журналистите от явни или прикрити посегателства срещу тях и опити за намеса в тяхната работа. Наред с това политическата публичност се разширява. Наблюдава се засилена медийна експонираност на събития и лица от политическия живот, от който са видими само определени страни. Постоянно се налага разбирането за властта не като двубой между червени и сини, а като средство за регулиране и балансиране на интереси при взимане на решения. Свободата започва да се разбира от медиите и медийния свят като по-относителна. Свобода в едно отношение, а в друго не. Свободните медии не означават автоматично свободна журналистика, заключава Михаил Неделчев в статията си “Липси, отсъствия, откази”.

В първите години на прехода медийния плурализъм изпревари останалите форми на изява на демокрацията и в най-висока степен съживи гражданското общество. Първите частни независими вестници, бунтът на радио и телевизионните журналисти срещу държавното наставничество станаха символ на демократизацията на посткомунистическите държави. Журналистите и медиата бяха най-острото жило срещу опитите да бъдат забавени демократичните процеси. Те изиграха огромна роля в политическото управление на масовото съзнание, стимулираха политическата ангажираност, допринесоха за разбиването на унаследените от тоталитарната държава страхове. Посткомунистическите медии и медийния елит в тях се сблъскваха с редица проблеми, които специфичната преходна ситуация донесе. Те трябваше да се преборят с новоизвоюваната свобода, като я вместят в рамките на отговорността, която имат в обществото. Премахването на идеологическата цензура доведе някои журналисти и медии до състояние на вакуум. Много точно и вярно това състояние описва тогавашния премиер на Полша Тадеуш Мазоветски: “Нямаше свобода, всички знаехме какво искаме, когато дойде свободата се оказа, че не знаем как да я ползваме”.

Следваща страница

error: The content is protected!!