Всички изследвания на четвъртата власт показват, че като социална реалност тя има изключително динамична природа. Разкриват се и все по-нови технологични и организационни възможности медийната власт да се развива. Много точна мярка в разбирането за четвъртата власт откриваме в една от концепциите за властта, тази на Джон Гълбрайт. За него това е реална власт, но не сама за себе си, а като власт на един от основните източници на властта-организацията. Както трите институционализирани форми на власт, така и четвъртата не е абсолютна и не е субект на цялото властно отношение. Ето защо тази власт не трябва да се надценява. Според Гълбрайт властта в съвременното общество е все повече власт над мисленето на хората, власт, осъществяваща се като условна, подготвяна от социалните организации, които владеят внушенията над общественото съзнание. Според Гълбрайт властта на печата, радиото и телевизията черпи сили от организацията, а нейният основен инструмент за принуда, е убеждението, социалното внушение. Никой не би трябвало да подценява властта на средствата за информация и ролята на медийния елит. В създадената от тях организация и в упражняваното от тях идейно въздействие се съчетава според Гълбрайт големият източник и големият съвременен инструмент за власт. За Гълбрайт анатомията на властта е в трите източника и в трите инструмента на властта. Източниците са личността, собствеността и организацията. Инструментите включват принуждаващата, компенсаторната и условната власт. Съгласно концепцията на Гълбрайт за властта, тезата за четвъртата власт изглежда опосредено от организацията и институцията информационно посредничество. Или, иначе казано, четвъртата власт е едно информационно въздействие, където субектът на властта е посредникът, институцията, реализираща крайното въздействие в комуникационната верига.
В случай, че мислено я освободим от нейното многообразие, комуникацията можем да определим като целенасочено усилие на две лица да осъзнаят едно и също нещо пише проф. Елит Николов в статията си “Третото действащо лице в комуникацията” /сп. Проблеми на културата, 1995, 70, с.18-27/. Прибавяйки към това въпросите на степента на свобода в интерпретацията на явленията и техните образи, въплътени в средствата за комуникация, на естетиката, на политическите интереси Елит Николов стига до извода, че четвъртата власт е не само израз на голямата сила, която имат масовите комуникации. Четвъртата власт, подчертава Елит Николов, е властта която посредникът има и предлага по отношение на общуващите. Тя не е само комуникативна, но и стопанска, правна, икономическа и дори политическа.
Интересни са въпросите доколко и в каква степен медиите интервенират в новите властови комплекси и дали се изживяват като притежаващи власт?
Някои западни журналисти като Инясио Рамоне споделят, че тревогата по отношение на политиците, компрометирани от скандали и от обезценяването на идеологемите, се подсилва от известно време насам и от подозрението и отвращението, което предизвикват журналистите и медиите. Други като Франсоа Фюре намират още по-малка разграниченост между медиите и политическата власт. Политическото общество и светът на пресата, казва той –образуват общ ансамбъл.
Това, което на Запад е съмнение за дисфункционалност, у нас се изявява в показност и демонстративност. Медиите не са се отказали от определен род услуги. За политиците медиите и медийния елит у нас са онази добавена власт, осигуряваща тяхното обществено легитимиране. И те правят всичко възможно, за да имат тази власт на своя страна. Интерсно е тук да отбележим, че докато проблемът власт-медии убягва на елитаристи и антиелитаристи, на него обръща внимание Чарлз Милс, който противопоставя политическия елит на интелектуалния /в частност медийния/ и иска да направи първия отговорен пред втория.
Според френския социолог Пиер Бурдийо политическият блок се крепи на своебразен капитал на доверието и колкото повече процесите на криза на доверието се задълбочават в обществото, толкова повече светът на политиката има нужда от журнализма. Нещо повече –става по-зависим от журнализма, защото медиите, и най-вече пресата, участват в производството на неговия символен капитал. Силата на медиите е част от сложната мрежа на явни и скрити механизми на властта, които в много случаи предопределят развитието на политическия живот. Бурдийо утвърждава, че в политическата област пресата определя също какво изобщо да влезе в сферата на политически мислимото. Тя дори определя кои да се числят към легитимните участници в политическата игра.
По правило властта на медиите е определяна като духовна власт. В действителност в нея в определени моменти преобладава дребния политически прагматизъм. Съюзът между политическия и медийния елит се определя на основата на обща договореност и предназначението на журналистиката в случая не е толкова да информира за събитията, колкото да бъде използвана като инструмент на убеждението и да утвърждава интерпретации на събитията. Медиите могат да предопределят мнението на аудиторията още преди дадено събитие да се е състояло. Една от същностните характеристики на медийната власт се състои в това, че може да повлиява и владее общественото мнение.
Медиите у нас все повече разбират силата си в това да внушават нагласи, да изграждат представи, да дават възможности за редовна, за дирекна комуникация с аудиторията. В български условия съпрокосновението журналистически –политически елит се изявява в гротескно взаимно светско ухажване. Все още не може да се установи здравословна дистанция, която е особено много необходима за авторитета на журналистиката.