Доста често казват, че медиите са “четвъртата власт”. У нас също. С малки изключения това определение не е валидно за България. Защото през последните 11 години на преход медиите и работещите там журналисти като цяло трудно отстояват своята независимост от властта. Особено ясно това личи при електронните медии.
БНР и до днес не можа да се превърне в онова обществено радио, за създаването на което говорим от години. Въпреки Закона за радио и телевизия финансовата зависимост от държавния бюджет остана, а това винаги поражда неестествената за журналиста симбиоза с властта. В още по-голяма степен същото важи и най-мощната медиа в страната (все още! ) БНТ.
Частните медии все още не са набрали нужния професионализъм, финансова стабилност и популярност, за да вижда в тях обществото защитник на своите интереси. Към това се прибавя и проточилия се години процес на лицензиране и прелицензиране, на отпускане на нови честоти, на одобрение на програмни схеми и прочие неща, които дават възможност на държавата повече да контролира, отколкото да регулира. От това страда и свободата на словото и нивото на журналистическата професия.
Не мога да не отбележа, че независимостта на журналистическата изява в печата е в по-голяма степен, отколкото в електронните медии. В печатните издания много повече е застъпено журналистическото разследване, което няма нищо общо с официозната информация във всяка една страна по света. Коментарите на актуалните събития в страната често не съвпадат с гледната точка на управляващите, независимо от коя политическа сила са те. А богата палитра от вестници и списания са сигурна гаранция, че едно събитие не може да бъде отразено едностранчиво. От всичко казано дотук ще формулирам критериите на моя избор: независимост, свобода при избор на теми и свобода на изразяване на собствено мнение, професионализъм и минимум цензура. А избраници са: Лили Маринкова – БНР, Георги Коритаров –радио “Свободна Европа”, Ана Заркова –вестник “Труд”.
Николай Лефеджиев,
журналист Радио “Експрес”
Преди да се отговори на въпроса кой формира и кой участва в журналистическия елит, преди всичко трябва да се формулира отговор на въпроса има ли въобще журналистика у нас. Според някои такава професия изобщо няма, защото занаятът е девалвирал до крайност. Доказателствата, които се привеждат са повече от конкретни –у нас липсва истинският репортер –репортерстването се възприема съвършено неправилно като отразяване на пресконференции, а не като търсене на скривани факти, на нетрадиционни източници и т.н.
Ако приемем обаче, че журналистика у нас все пак има, то безспорно тя има и своя елит. В него попадат хора, които са в тази прослойка по право –главните редактори на водещите медии и техните заместници. Там влизат и фаворитите на шефовете на медии, които имат властта да формират лицето на професията. Групата на фаворитите е много интересна за наблюдение. Доста от тези хора са случайно попаднали и са се издигнали по щастливо стечение на обстоятелствата. Като пример може да служи бившата секретарка Валерия Велева, която се смята за “голямата звезда”на най-тиражния вестник “Труд”, или пък бившата актриса Неда Попова, която заема привилегировано положение във вестник “Стандарт”. Друга част от фаворитите са пробивни млади хора, които правят кариера по модела на западните ”юпита”.
Така нареченият елит в журналистиката се ползва с немалко привилегии –доста по-високи от средната заплати, както по отношение на нивото в страната, така и по отношение на парите в професията, често пътуване зад граница, възможност за ползване на т.нар. “скрита реклама”. Своебразен елит в журналистиката се опитваше да създаде и телевизионното предаване “Панорама”. В продължение на няколко години там препитваха всяка седмица “стотината водещи журналисти”.Това в повечето случаи са хората на ръководни постове в медиите, без някога да е изяснявано кои всъщност и поименно са избраните. Обидно е за колегията честото им определяне от “Панорама” като “стотината журналисти”. Защото в повечето случаи именно препитваните са мениджъри, фаворити, но не и журналисти.
Борис Ангелов, гл. редактор на сп.”Кой”,
редактор във.”Монитор”
По принцип всяка медиа си има своите “избраници”, които по един или друг начин съставят нейния образ. Така наречените “избраници”могат да бъдат обозначавани както от медийното ръководство/собственик, програмен директор и т.н./, така и от самата журналистическа гилдия. В първия случай става дума за журналисти, натоварени със “специални задачи”–изграждане на положителен имидж на дадено лице или организация, или обратно –разрушаването му чрез целенасочено лансиране на пропагандни тези. Избраниците на медийното ръководство обикновено са формалните ”първи”имена в една редакция и техните материали присъстват най-често на коментарните страници и рубрики.
Избраниците на гилдията са по-скоро неформални лидери на мнение. Решаващ тук е авторитетът, който журналистът си е извоювал в очите на своите колеги, намирайки по този начин удобна ниша за своите изяви. Този вид избраници се посочват от конкретен екип или редакция.
Разбира се, може да съществува и друг вид избраници –тези, посочвани от властта, макар и негласно. Изборът им зависи от тяхното поведение пред официалните институции. Те обаче могат да виреят само в т. нар. държавни медии, защото в комерсиалните критериите за подбор на кадри предполага съвсем други принципи.
Николай Петров –новинар, БНР
Програма “Хоризонт”
Аз смятам, че в България няма истински елити. Те тепърва започват да се оформят имайки предвид някакви личности. Страната ни е все още на ниво примитивно обществено оформяне. Случката с главния прокурор относно подслушването показа, че институциите съществуват формално. Затова в българското общество се ражда неформално лидерство, а след това формално, ако то влезе в някаква среда, политическа или журналистическа. Все пак в България елитът е въпрос на лични качества и умения, която една личност притежава. Според мене в обществения и политическия живот има една личност, която започва да показва признаци на елитарност и професионализъм и това е Иван Костов. Той започва да оформя елитност на поведение.
Няма истинска журналистическа гилдия. Има гилдия на ченгетата журналисти и те в момента се бият. “Монитор” плюят по “Труд“ и “24 часа”. Според мене няма откъде да се e родила гилдията. Има две поколения журналисти, едното е моето, другото на хора, които цял живот са слугували. Затова последните се втурнаха в долнопробната клюка и сензацията, защото тово е най-лесното. Понеже в България няма истински елит, а всеки млад човек търси авторитет, младите журналисти започнаха да казват Валери Найденов ме е учил на журналистика, Тошо Тошев ме е учил…Аз твърдя, че в страната след 1990 година имаше абсолютната свобода за всичко и е мит, че някакви хора заемат някакви позиции и не пускат другите. Има собствено възпроизвеждане. Аз твърдя, че който е способен, има възможност да се утвърди, да спечели публика и авторитет. В този случай въпросът за елитите опира до дълбокото положение на българското общество, което живее в носталгия по социализма. Всеки знае, че е крайно уязвим и може да отпадне при наличието на конкуренция. Няма общество, което да изгражда солидни елити. Политическите мъже доказаха, че това общество е твърде нездраво. Елит беше Желю Желев, Петър Берон, Петко Симеонов, Андрей Луканов, Александър Лилов. Всичко е призрачно, няма солидно човешко присъствие. Липсва среда, която да роди този елит. За журналистиката това важи още повече. Има криза в печата. Днес “24 часа” излиза със заглавие “Иде чума”, вчера “Взрив на цените”, онзи ден “Война между институциите”, преди това “България гори”. Много по-трудно е да излезеш по телевизията и да кажеш “България гори”, отколкото да се криеш зад анонимката на вестника. Отделен е въпросът, че журналистите имат силен апокалиптичен манталитет по причина, че в повечето случаи те са маргинални, нямат силата да бъдат отговорни и действащи хора. Журналистите наистина са власт, но не я осъзнават. Други ги манипулират, а те са власт, която влияе. Например вестниците могат да насадят чувство за униние. Според мене по основните ключови въпроси, които са сериозни и изискват знание, журналистиката се провали. Тя не можа да изгради смислена опозиция и смислена информационна система. Всички главни редактори на свободната преса са били доносници. Това е единният критерий за лансирането им на водещи позиции. Има едни телевизионни журналисти с пагони, които общо взето нищо не могат да кажат. БНТ е беззъба, скучна телевизия. Поставени на водещи позиции, тези журналисти са използвани за моделиране и управляване на прехода. Защо обаче стоят 10 години не ми е известно. Оттук нататък механизмът е –човек издига подобни на себе си.
Явор Дачков, БНТ,
предаването “Гласове”
Промените след 10 ноември 1989 доведоха до изменение както в тезисите, стиловете и почерка на съвременната журналистика, така и до подмяна на образците за журналистическо майсторство. През последвалите 10 години старото поколение журналисти, неговият модел, език на писане и изразяване, бяха трансформирани от новото поколение, от различното му светоусещане, от различните потребности на съвременните аудитории, от налагането на нови имена. Факт е, че малко от популярните в близките години журналисти успяха да предизвикат интереса на днешния читател, зрител, слушател. В повечето случаи това бе за кратко. И ако в началото политическата обремененост се оказа решаваща за приемане или отхвърлянето на един журналист, в последно време по-важни са престижът на медиdта, в която работи, собствените му качества, заиграването с очакванията и нагласите на аудиторията. Забелязва се и още нещо –средното поколение, което до голяма степен формира своята професионална ориентация в годините преди 1989 година, бе изместено от съвсем млади колеги, в повечето случаи напълно необременени от конюнктурни модели и ограничения. До някъде това беше свързано със спад на професионалното ниво, но от друга страна и с поява на журналисти, способни да внесат един различен, модерен от гледна точка на общото медийно развитие модел.
За появата на едни или други имена /почерци/ сред журналистическата гилдия, могат да се посочат различни причини като например:
- политическата коректност –защитаването на определена политическа кауза се оказа добра възможност за налагане в медийното пространство, особено през първите години на явното противопоставяне.икономическата стабилност –появата на частните медии във всички случаи предполага обвързаност между нови /или неясни като произход/ капитали и вижданията на вече бивши журналисти от държавните медии. Това често предполага често повторение на съществуващия модел включително и по отношение на йерархичната постройка и междуличностните контакти.
специфичен сленг –новите за България като стил на изразяване медии предполагат и създаването на свои модели и имена. Към това могат да се отнесат т.нар. “булевардна преса”, където езикът беше целенасочено формиран, но и резултатът от случайни “отклонения” на самите журналисти, а също и специализираните издания –главно музикални медии, в които стилът беше съзнателно елементаризиран. При тях се забелязва плавно преливане между стари и нови имена, което може да се обясни с голямото разнообразие на медии, особено в първите години.
- роднински и друг вид връзки- това бе линия, продължена от годините преди 1989, но в повечето случаи чрез нея не могат да се формират трайни журналистически модели.Всички тези причини могат да се забележат и в БНР. Периодът след 1994, откогато имам наблюдения, се характеризира с много професионални сътресения и чести йерархични рокади. Това от една страна позволи на журналисти с дългогодишен стаж, формирани в предишния творчески модел на работа и управление, да се наложат. Но също на съвсем нови имена да постигна трайно присъствие в ефира. Като че ли определящи за включването на определени личности към радиоелита са оказват политическата коректност и добрите социални контакти. Когато те биват съчетани и с известен професионализъм и талант, се достига до интересни модели, много често използвани или “копирани”от частните медии. В други случаи обаче резултатите са незадоволителни и образците лесно забравяни.
Според мен, в БНР има явното желание да създаде свой медиен елит от доказани специалисти в различните области, чрез които да се противопостави на по-атрактивните модели на частните медии.
Това, което все още не достига е ясно дефинирани правила и професионални изисквания към работещите в тази медиа, съобразно които те да изградят своя творчески и ценностен модел. И причината не е толкова в невъзможността такива правила да бъдат създадени, а в липсата на твърда воля те да бъдат отстоявани. Може би в известна степен това е приемливо, предвид големия щат на БНР, който е разнообразен, както по стил на работа и възраст, така по степен на професионално отдаване и заинтересованост. Навярно с времето това ще бъде преодоляно и БНР ще съумее да изгради адекватен на времето стил на творческа и колективна социализация.
Мария Попова, журналист
Радио “България”, БНР
Българският зрител избра! Избра да гледа и с това да даде живот на предаване като “Ку-ку”, което достойно запълни публичното пространство с различни гледни точки и начини на изказването им.
Феноменът “Ку-ку”се модифицира в две разновидности “Хъшове”и “Каналето”, обособени не само от променящите се вкусове на аудиторията, но и от конюнктурата в страната. Политическата сатира и пародираните на българските политици са оказа успешна формула за съществуването на едно, а в последствие и две предавания.
“Ку-ку” се превърна в явление “ала Хауърд Стърн”. Една част от аудиторията го гледаше, защото много го харесваше, защото споделя идеологията в него, друга, защото не го харесваше, но беше любопитна какво са измислили момчетата този път.
“Хъшове” донякъде наследиха това. Те са крайни в изискванията, което се харесва от постоянната им аудитория и дразни любопитството на тази част от зрителите, които не споделят идеологията на хората, правещи предаването. Те са актуални професоналисти в правенето на шоу, което засега е единствено по рода, те са печеливши за телевизията, която ги излъчва, те са фактор, който може да променя обществения и политическия живот. Оказа се, че “Хъшове” говорят на един и същи език с българската си аудитория и затова ги разбира. Присъдата за праволинейната и безкомпромисна политика на “Хъшове” е отнемане на националния ефир!
“Добрите” и “лошите” се разделиха. Роди се и “Каналето”. Защото, ако не се беше появила “добрата страна” как щяхме да разпознаем лошата и доброто беше възнаградено –получи от раз национален ефир и благословията на конюнктурата. Познати лица, познати образи, познат стил, ефир в гледано време и все пак има нещо по-силно, макар че обективните обстоятелства позволят свобода на изява. Отново аудиторията е в ролята си в съдник за съдбата на предаването, същата тази аудитория, която не застана зад предпочитаното си шоу “Хъшове” и беше лишена от него в национален ефир. Българската аудитория е мудна на действие, възприемчива на внушения, податлива на идеи. За да й задържиш вниманието трябва да се достатъчно гъвкав да реагираш на променящите се обстоятелства и в същото време да се праволинеен в политиката си, за да може тя да осмисли и приеме идеите ти. Така действат “Хъшове”, предаване, което познава аудиторията си, прогнозира очакванията й, изказва идеите й по начин, който със сигурност да бъде разбран. Такива не са лицата от “Каналето”, на които е гарантирана гледаемостта и това им дава сигурността на хора, които не са нуждаят от подкрепата на аудиторията, за да продължават да правят това, което правят. Ако предаванията “Хъшове” и “Каналето” имаха равни шансове и се съревноваваха по правилата на либерален медиен пазар, “Каналето” отдавна да беше се обезценило като продукт, който вече не обслужва интересите и вкусовете на потребителите, за които първоначално е бил предназначен.
Деяна Драгоева
НТВ
И най-общият поглед върху медиите –отвън /през призмата на аудиторията/ и отвътре /чрез журналистическата гилдия/ инициира идеята за “избраниците” Обозначавам тази категория в кавички, защото естественият характер и предназначението на средствата за масово осведомяване не включват подобен момент на самоопределяне. “Избраниците“ са ефект от външна намеса и това пунктуационно обозначение естествено отразява моето негативно отношение към подобно изкуствено “овластяване”.
Съгласна съм, че не всички журналисти трябва да бъдат сложени под общ знаменател –подобно унифициране пренебрегва индивидуалните постижения на всеки един от тях. Затова естествено е по-талантливите да имат съответната привилегия за това.
Мария Спасова, НТВ