Интересен и от голямо значение е въпросът за идентифицирането на елита у нас. Парадоксално в посткомунистическото развитие е изпреварващо обособяването на икономическия елит, което не съвпада с бавния темп на развитие на процесите, имащи за цел осигуряването на необходимите за автономията му ресурси – реституция и приватизация. Най-вероятният ключ към този парадокс е властта като главен икономически ресурс. В българската ситуация по-често политическата власт става начало на икономическо замогване. Наблюдава се и противопоставяне на икономически и политически елит през 1992 г. по време на управлението на СДС между “часовите”вестници и тогавашния официоз “Демокрация”. Едните имат икономически ресурси, но нямат политическо представителство, другите имат политическа власт, но искат да си осигурят контрол и върху икономиката. Персонализирайки политическата отговорност в личности, първите атакуват управляващата коалиция по политическия авторитет, възможността да се вземат стратегически решения – “Ф. Д. Кенеди”. “Енчо Му”, “Давай Ваньо, давай Костов. ”Вторите отвръщат с колективен прякор “мафия”, намеквайки за неособено ясните икономически центрове на властта. Една от особеностите на икономическия елит в началото на прехода е голямата степен на обвързаност с незаконни средства и методи на действие, която не е предопределена от неговите лични характеристики, а от редица обективни условия.
Икономическият елит се опитва да заеме необходимите политически позиции чрез пряко участие във властта, чрез съответна лобистка дейност, чрез поддържане или пряко участие в съответните политически организации. Връзката между политическия и икономически елит се разширява по линия на съвместителството, на едновременните позиции и в двете сфери. Появява се и тенденция за нарастване на личностните икономически основания за единството на самия политически елит. Лидери на противостоящи една на друга политически организации си партнират в едни и същи икономически образувания, в едни и същи бордове.
Посткомунистическият политически елит е конституиран по многопартийни избирателни процедури и има три центъра – парламент, президент, правителство. Сред този елит днес не остана нито един представител на т. нар. “перестройчици” (нито от средите на БКП, нито извън нея). През периода 1992-1994 г. от политиката биват отстранени повечето лидери на демократичната опозиция, съдействали за победа на СДС на парламентарните избори от октомври 1991 година. След 1994 г. същият процес обхваща и БСП. Повечето нови лидери на тази партия, утвърдили се след 10 ноември, се оказват извън парламента и ръководството на партията. Но има интересна българска особеност, унаследена от тоталитарния режим – загубата на политически позиции се последва от заемането на други позиции (място на посланик, участие в управителни, надзорни съвети в големи банки, компании). Някои от активните участници в прехода основаха различни граждански сдружения и формации.
В последните години политическата класа в някои отношения има по-голяма тежест и влияние от политическия елит. Едно от типичните за Ласуел определения е: ”Политическият елит –това е намиращата се на върха на властта класа”. На друго място Ласуел твърди, че елитът просто съвпада с притежаването на властта. (Agenda for the Study of Political Elites in D. Marvick, ed. Political Decision-Makers (Glencoe, Free Press, 1961), p.66 and Lasswell and Kaplan, Power and Society , p. 201. В самото начало на промените демократичната опозиция нямаше позиции в политическите институции, но влиянието й растеше.)
Политическата класа са групите, които има власт и влияние, пряко ангажирани в борбата за политическо лидерство. А политическият елит е тази част от политическата класа, която реално упражнява властта в дадено общество, в даден момент. Разграничението е необходимо, за да акцентира върху разликата между потенциалното владеене на властови ресурси и актуализацията им.
Съществена отлика на новия елит от комунистическия е циркулацията, един механизъм, който възпрепятства монополизирането на властта. Циркулацията на елита се проявява в две основни форми: като заместване на един елит от друг и като движение от не-елита към елита. Според Пътмън, който въвежда понятието “циркулация на елита”, елитът циркулира на дълги и къси вълни. Дългите вълни са свързани с по-качествени и по-големи промени. Късите изразяват промените в рамките на вече оформения нов елит. Движенията в новия елит могат да бъдат определени като къси вълни на промяната. Посткомунистическият елит е “пропусклив”, особеност, която бе проявена в началото на промените, когато адвокати станаха премиери, интелектуалка и поетеса – вицепрезидент. “Съществен индикатор за жизнеността на елита е запазването на този външен източник на обновяване”, подчертава Анна Кръстева във “Власт и елит в общество без гражданско общество.”
Основен кадрови източник на новите политически елити се оказа като цяло “социалистическата интелигенция. ”Към тази интелигенция се включваше и част от стария номенклатурен елит. Интелигенцията беше основния изразител на дисидентско и опозиционно отношение към властта, дори в самата тоталитарна партия. Номенклатурата участваше както при създаването на новия социалистически елит, така и при формирането на опозиционния демократичен елит. На практика новите елити се оформиха на базата на идеологическите различия и различна ценностна нагласа. Но сами по себе си те са разнородни и различни идейно ориентирани. Елитът на БСП е представляван от марксисти, социалдемократи. Елитът на СДС първоначално се характеризираше с интелектуалци – дисиденти. След приемане на новата конституция надделя антикомунистическото крило, чиито представители бяха притеснени от запазване властта на комунистите и бавния ход на промените. След 1997 г. започна да се утвърждава идеологията на прагматиците. При преобръщането на “специалистите”в “политици”са корените на днешната идеология на прагматизма – пише Михаил Неделчев. Голяма част от тези хора се включиха в политиката след 1994 година. “Човекът става просто професионалист, защото е избрал правилната ориентация – евроориентация, демократическа вярност към най-големите демократи, готовност да бъде предан войник на партията, стига тази партия да е най-голямата в момента.”