И медиите, и елитите са свързани с властта. За разлика от властващите елити медиите са тези, които обясняват на хората случващото се. До голяма степен от вестниците, радиото и телевизията зависи как хората ще разберат процесите в страната, как ще ги оценят, как ще реагират на тях. Съществува и едно не докрай съзнателно равнище, на което медиите моделират обществения живот. Изборът на новини, на темата за репортаж, на думите, с които се описва случващото се оформя среда на обществени настроения и очаквания. От тази среда особено в модернизиращото се общество като българското, зависи доколко обществото постига своите цели. Затова проблемът за диалога медии и власт е изключително сериозен. Този диалог не винаги е такъв, че да помага за изграждане на едно демократично общество.
За властващите елити се казва, че притежават власт или не. Смята се, че някои увеличават властта или я губят. Същото важи и за издателите на вестници, ръководителите на радио и телевизионни мрежи, по-изявените редактори, известните водещи на предавания и коментатори.
Упражняването на власт, подчиняването на едни на волята на други е неизбежно в съвременното общество – нищо, каквото и да е то не може да се осъществи без власт, пише в книгата си “Анатомия на властта” Джон Гълбрайт. Преди него немският социолог и политолог Макс Вебер предлага разбирането, близко до всекидневното, за което говорихме: властта е възможност за налагане на нечия воля върху поведението на други индивиди.
Общото виждане за властта е, че някой или някаква група налага своята воля, цел или цели на другите, включително на онези, които не са съгласни или враждебно настроени. Колкото по-голяма е способността да се наложи подобна воля и да се постигне съответната цел, толкова по-голяма е властта. Значителна част от успешно упражняваната власт е зависима от манипулирането с общественото съзнание, което е опит за прикриването й. Като пример Гълбрайт посочва внушенията, че в една демокрация цялата власт принадлежи на народа.
В съвременната демокрация властта е предимно условна. В сравнение с принуждаващата и компенсаторната власт, условната се упражнява чрез промяна на мисленето. Принуждаващата власт печели влияние или в случая подчинение с възможността си да налага различен избор, отклонението от който е достатъчно неприятно, така че собствените предпочитания се изоставят. Компенсаторната власт на свой ред печели подчиненост чрез използване на положително възнаграждение, като най-съществен израз в съвременните условия е паричното възнаграждение. Но онова, което изглежда естествено, удачно или правилно, принуждава индивида да се подчинява с убеждението, образоваността или социалното обвързване. Така подчиняването при условната власт изразява предпочитаната посока на поведение, а самият факт на подчиняване не се осъзнава.
Съвременният политически елит неминуемо и най-много разчита на условната власт, за което медиата му е необходима. Непосредствено внимание се обръща на пресконференциите, изявленията и други публични изяви, на всичко, свързано с медиите. Един политик може да си позволи в частен разговор да каже, че хората се нуждаят от напътствия. Но пред микрофона или телевизионната камера трябва да им говори за онова, което те като граждани искат да чуят. За медиите като цяло се знае, че играят голяма образователна роля. Обикновено те сами не признават това открито, а изтъкват, че целта им е просто да информират. За това, че става въпрос за власт, преследва се подчинението на едни хора на целите на други, можем да си дадем сметка по усилията и напрежението, обграждащи достъпа до медиите. Дискусиите, полемиките, свързани с манипулираните новини, изтичанията на информация и категоризирането по секретност са индикация за значимостта, която се отдава на въздействието върху мирогледа, мнението, нагласите като източник на власт. И журналистите, и политиците разбират, че става дума за основен инструмент в упражняването на власт. Политиците многократно са били скарани с медиите. До това се стига частично, обяснява Гълбрайт, защото медиите имат определена степен на контрол над достъпа на политиците до условната власт. А освен това идейното въздействие, преследвано от медийния елит, може да е в конфликт с въздействието, преследвано от политиците. Хората от политическия елит имат склонност да се изхвърлят в обещанията си относно очакванията на гражданите. По този начин се създава свръхпроизводство на очаквания и изчерпване на действителността. В този смисъл за политическата власт не е изгодно и дори опасно да формира нагласи за прекомерни очаквания. Може да се стигне до конфликт.
По принцип журналистите винаги са потенциална опасност за властта. Примитивните политици гледат на медиите като на свои и на чужди. Модерните политици поставят над всичко добрите си отношения с журналистическото съсловие като цяло и водят балансиран диалог. Така опасностите в отношенията власт – медии намаляват и се доизясняват при наличието на диалог.