Медиите безспорно в една или друга степен оказват своето въздействие върху общественото мнение, според възгледите и целите на техните притежатели, както и според вкусовете и възможностите на професионалните и творческите екипи. Настъпващите обрати и неочакваните събития в общественото битие обаче провокират журналистите да реагират мигновено и да вземат нестандартни решения, с което те преодоляват понякога упражнявания върху тях контрол и дори отстояват собствени позиции. Властта на медиаелита и на институциите, в които всеки един представител на този елит работи, са различни елементи на понятието четвърта власт. Властта на медиаелита като личност на журналиста, като творец в новата ситуация на информационна свобода за пряко общуване, се увеличава, но силата на институцията като масиран контрол нараства. Въпреки че при проспериращите информационни технологии Internet Worldnet нито една институция не е в състояние да упражни тотален контрол върху своите сътрудници. Личната морална и професионална отговорност се оказва единственият критерий, който би възпрял потока от открита или полуприкрита дезинформация, от манипулирани данни и тенденциозни внушения.
Осмислянето на социалната роля на журналиста е също важен елемент от възможностите му за въздействие върху информацията, която предава. Съзнанието за собствената си роля той осъществява най-често като обективен регистратор и безпристрастен транслатор на факти. Но тази роля може да бъде още на субективен интерпретатор, външен наблюдател, съучастник в събитие, автор на събитие или инициатор. При всички тези роли на социален актьор с различна степен на социална активност в събитието, което интерпретира или за което е призван да информира обществеността, журналистът, представител на елита в качеството си на личност, може да деформира или преведе на собствения си език информационното послание, т.е. да упражни информационната си власт над него. По същия начин независимо от избраната роля, журналистът като представител на медийната институция властва над информацията със своите специфични възможности.
Престижът на журналистиката зависи от образа за журналистическата професия, от имиджа на нейния елит. Отрицателните забележки за журналистиката или за социалния авторитет на изявени журналисти имат дълбока традиция. Така например германският политик Фердинанд Ласал в речта си произнесена през 1863 година, изказва мнението, че “духовните пролетарии”, както той нарича журналистите, трябва всеки ден да запълват дълги колони за хиляди неща, за политиката, икономиката, науката и всички области на законодателството, за дипломатическите и историческите отношения на всички народи. Дали поднесеният материал се разбира поне отчасти или не –работата си е работа, казва Ласал, вестникът трябва да е захранен, търговията трябва да върви! Всякакво незнание и непознаване на нещата трябва по възможност да се прикрива със скалъпени рутинни фрази. Затова според Фердинанд Ласал се получава така, че някой с незавършено образование, който днес встъпва в журналистическата кариера, след две три години забравя и малкото, което е учил, унищожава се душевно и морално и се превръща в надменен, несериозен човек, вече не невярващ в нищо велико, без никакви стремежи, зависим само от властта на кликата! Поради всички тези причини, изтъкнати още онова време германският политик прави извода, че се стига дотам, всички способни хора, работели в журналистиката, с много малки изключения постепенно се отдръпват от нея, а тя се превръща в сборище на всякаква посредственост, на всички мързеливци и неграмотни хора, неспособни за реална дейност, но намиращи в печата много повече, за разлика от другаде, все пак платена работа без много усилия.
Престижът на журналистическия елит зависи също и от образа за журналистиката, който често се разпространява даже от литературата, театъра и медиите. Сеселия фон Щудниц през 1983 година изследва образа на журналиста за период от 200 години в литературата, театъра, киното и радиопиесите. Близо три четвърти от 155 водещи журналисти споделили мнението, че за да си в професията, трябва да си талантлив. Почти 90 процента от елитните журналисти вярвали, че оказват влияние със своята работа, като променят мнения и становища на отделните хора, предзвикват партийни смени, променят групови схващания, свалят правителства и даже допринасят за смяна на обществени структури и системи.
При оценката на професионалния престиж се преплитат различни критерии (образователен ценз, доход, имущество). Един от първите, който има отношение по въпроса за престижа на журналистите, е Макс Вебер, който пише следното в “Политиката като професия”: “Журналистът дели една и съща съдба със всички демагози и впрочем …с адвоката (и твореца): да са лишени от определената социална квалификация”. Той спада към един вид каста на париите, която в обществото се оценява по нейните най-ниско стоящи етнически представители. Ето защо и най-странните представи за журналистите и тяхната работа са общоприети. Не всеки може да разбере, че добрата журналистическа работа изисква да бъдеш на линия и да се задействаш незабавно при различни условия на творчество, че отговорността е много голяма, както и чувството за отговорност, но те не се оценяват почти никога, защото се помнят журналистическите “гафове” и техните последствия. Тактичността на добрите, изявените журналисти по принцип е по-голяма от тази на другите хора, констатира Вебер. Той предполага, че журналистите имат нисък професионален престиж.
Принципно трябва да се отчита, че категоризацията на професионалния престиж на журналистите, според гледната точка и определени сравними професии, силно варира в емпиричните изследвания. Тя зависи също от положителните или отрицателните постижения на журналиста, осъществявани в съответния момент. Така разкриването на скандала “Уотъргейт” довежда до едно постепенно покачване на престижа на журналистите и обратно изопачаването на фактите до неговото понижаване. Установените по емпиричен път колебания в престижа са доказателства за тезата на Вебер, че журналистиката спада към кастата на париите, защото обществеността преценява журналистите по работата на най-лошите, а не по работата на най-добрите.