Независимо от това, че медиите обслужват политически фигури, те успяват да превърнат влиянието си в собствен властови ресурс. Това особено важи за пресата. Има много вестникарски прояви, в които личи стремежът да се разширяват границите на влиянието извън доверието на основата на информационната функция. Забелязват се две основни форми на такива прояви – набелязване на цели за овладяване на властови позиции в администрацията и използване на политически нагласи в обществото за оказване на натиск при разрешаване на икономически проблеми, които няма как да се решат по друг начин. И двете форми са най-ярко използвани от пресгрупа “168 часа”. В определени моменти “24 часа” оголи своите позиции до границата, която го превърна в откровен инструмент за завоюване на обществени позиции. Пример в подкрепа на казаното е издигането, подкрепата и информационното обезпечаване на предизборната кампания на кандидата на БСП за кмет на София през 1995 година. Това само по себе си говори за искане за превръщане властта на комуникацията в административна власт, като се аргументира с предположението, че ще помогне да се разрешават икономическите проблеми на изданието. Този случай показа, че хората купуват и четат един вестник, защото предлага една комплексна услуга и не е задължително да споделят политическата му линия. Една медиа има резултатно въздействие, когато позициите, които заема съответстват на нагласите и интересите на преобладаваща част от нейната аудитория. Неуспехът с кметската кандидатура доведе до намаляване на тиража, преориентиране на читателите, до снижаване на доверието. Вестникът излезе от ситуацията на неуспех употребявайки втория ресурс на влияние – използване на политическите нагласи. “24 часа” започна да помества силно критични материали за работата на правителството, в чийто екип работеше по време на самите избори.
Това, което според Ивайло Знеполски позволява на новата преса да се държи като потенциална власт, може да бъде резомирано в понятието популизъм. В ситуация на постоянна политическа и икономическа криза допреди 3-4 години, при намалено доверие към партии и институции позицията да критикуваме всичко и всички се оказва печеливша. Мотивите са повтарящи се независимо от това кой е на власт – червени или сини – управляващите са некомпетентни и корумпирани. Популизмът е присъщ на политиката, но в България политиците не могат да го използват напълно, защото влиза в противоречие с необходимостта да се ангажират с прилагането на твърде популярни мерки, свързани със структурната реформа. Забавянето на реформата съдържа и големи рискове, като доказателство за това са събитията от януари – февруари 1997 година. В тази връзка можем да се съгласим с твърдението на Ивайло Знеполски, че на плоскостта на популизма новата преса у нас се явява открита конкуренция на всички политически формации. За съжаление това не може да се каже за националните електронни медии.
В известна степен пресата е възприемана от трите власти като реална заплаха. Неправилното разбиране на властта е причината политици и журналисти да се държат като съперници. Държавната администрация затруднява контактите на репортерите със свои служители, отказва интервюта, изявления, ограничава достъпа им до информация. Вестниците отвръщат с неблагосклонност при представянето и коментирането на информацията за дейността на управляващите.
Отношението към журналистите може да бъде илюстрирано с много изказвания. Бившият премиер Жан Виденов изразява подозрения за организирана кампания за дестабилизиране на правителството на левицата чрез медиен протест. Той лансира тезите за “манипулативната роля на медиите” и “медийна кафкианска бутафория”. Медиите са окачествени като напълно безотговорни и обвинени, че съвършено съзнателно нагнетяват тежката обстановка. “Всички така наречени независими медии, чиито главни редактори, икономически наблюдатели и политически коментатори до вчера буквално се самовеличаеха като герои на капиталистическия труд бяха първи апологети на дивашкото първоначално натрупване, сега се сетиха, че страданията на хората, че драстичното социално разслоение, че бавното и мъчително умъртвяване на националния стопански потенциал, че търговският, банкерският, пазарният произвол не можели, видите ли, да бъдат съизмерна цена на демократичните преобразувания. Дори само заради тази нагла демагогията заслужават да поемат днес цялата вина за неудачите на българския преход.” /септември 1996 г., реч Жан Виденов пред националната среща партийните активи по места в навечерието на президентските избори/ Излиза, че медиите и най-вече пресата се явяват като политически противник и пречка пред изпълнителната власт. Властимащият елит се опитва да провежда две линии на разграничение печатни –електронни медии, София – провинция.
И в настоящия момент, 2001 година реалността на вестниците е едно, това, което се случва в електронните медии –друго. Дори се стигна дотам, че изпълнителната власт се изживява като жертва на журналистиката. “…където и да отива в страната ставам плячка на столичните журналисти”(изказване на премиера Иван Костов на пресконференция във Велинград, 4 окт. 1999 г.). В безсилието си да намери верния тон за общуване с медиите изпълнителната власт използва класическия принцип: “Разделяй и владей”. Медиите са разделени на централни и регионални. Журналистиката е квалифицирана на полезна и арогантна. “В страната има много пъстра палитра от регионални медии. За разлика от централните те са в много по-голяма полза за обществото. С централните медии много трудно се разбираме. Тяхната цел е не да нформират, а да търсят сензация. Колкото повече обяснявам, толкова по-малко ме разбират. А столичните медии понякога, подличко изместват темата за изборите, като ме карат да говоря неща, които не искам. Най-злобни са софийските репортери. Коментират с негативно чувство и арогантност. В местните медии я няма тази арогантност и това негативно чувство.” /премиерът Иван Костов, пресконференция на 4 октомври 1999 година/.
Приведените за илюстрация изказвания доказват, че на медиите се гледа като на опозиция, много по-предизвикателна от политическата. И свидетелстват за недобро функциониране на демократичните институции. По своята същност властта и медиите са по свой начин монологични. Помежду им не успява да се установи работеща комуникация. А е необходимо да се установи разумен баланс.