Силвия Гочева, 35 години редактор в редакция „Радиотеатър“ на програма „Христо Ботев“ на БНР, снимка Даниела Манолова
Какво представлява радиотеатърът? Ако си представим Националното радио не като обърната пирамида, каквато е неговата сграда, а като една нормална пирамида, то радиотеатърът се намира точно най – отгоре, на нейния връх. Защо, може да запитате? Защото това е единственото предаване в така наречена „Стара къща“, което съчетава в себе си всички компоненти на едно уважаващо себе си радио, а това са драматургия, музика и ефекти. По принцип, за да е въздействащо едно изкуство, в него трябва да присъстват едновременно информация за минало, настояще и бъдеще, като по този начин то успява да въздейства едновременно на съзнанието и на подсъзнанието. Драматургията въздейства върху съзнанието – там нещата са ясни от наша гледна точка и няма да се спирам на това, но ще обърна внимание на музиката и на ефектите, които са изключително важни. Музиката, разбира се, въздейства върху подсъзнанието. Въпросните минало настояще и бъдеще, за които става дума в една пиеса, са свързани с чувствата, а музиката, независимо каква е, въздейства само върху чувствата и по този начин влиза директно в подсъзнанието. А ефектите… ефектите са свързващото звено, като някои ефекти с музикален характер въздействат на подсъзнанието, а други, по – буквални – на съзнанието.Имаше при нас един режисьор, който казваше„ музиката и ефектите в радиопиесата трябва да са като солта в яденето“. Точно солта в едно ядене най – трудно се дозира, но за разлика от яденето, ако в радиопиесата нещо липсва на слушателя, не може да си го прибавят, следователно тези две неща – музика и ефекти – е много важно ние да ги балансираме.
В радиопиесата всички компоненти са действащи лица. Няма второстепенна роля, независимо, че на пръв поглед драматургията е водеща и това е така, защото както вече казах, тя действа на съзнанието, а повечето хора мислят, че съзнанието е водещото, но в живота всичко е в симбиоза и дори и един процент от компонентите да липсва, той трябва да се допълни с нещо, а ако не сме успели да направим това, душата ни усеща тази липса, защото в изкуството не боравим с проценти и допълване, а с изпълване, балансираност и завършеност. В радиопиесата няма малки и големи неща, дори и най – малкият музикален акцент е важен, той по своя си точен начин изпълва със съдържание нещо казано или довършва неизказаното. Всяко ефектче е важно, то показва картината, която трябва да си представим. Може би, както е в познатия виц за арменците, че няма арменец, отишъл на театър, и да е седнал на втория ред! И както всички слушатели на радиотеатъра седят на първия ред, така и няма второстепенни елементи в радиопиесите.
Какво представлява музиката? Имаше една книга, заглавието й беше “ Там където думите свършват, започва музиката“ и това е абсолютно вярно, но как музиката довършва думите? Музиката изпълва с чувство думите. Тъй като съзнанието и подсъзнанието в изкуството трябва да са в баланс, а и в живота е така, но едното е във видимия свят, а другото в невидимия, затова е нужно да подхраним със съдържание и двата свята. Съзнанието е ясно какво е, а какво е подсъзнанието? Това е Душата. Всяко истинско изкуство, не само драматургичното, носи информация за събития, свързани с цл един живот. Как става това в радиопиесата? Обикновено радиопиесите започват с музика. С тази музика въвеждаме слушателите в чувствата, които ще се разиграят в пиесата, но тази музика дава и информация за чувства, свързани със събития преди действието на пиесата. Музиката трябва да носи информация за съдбовните чувства, които са предизвикали действието в тази пиеса, дори и те да са били в минали животи. Радиопиесата завършва с музика – музиката показва какви чувства оставя пиесата в нас, слушателите, след края й, които биха предизвикали следващи събития в живота на героите, дори и те да са в бъдещи техни животи.
Изкуството е отражение на живота, а в живота получаваме уроци, свързани с проработката на негативни чувства – обиди, ревност, предателства, които трябва да превърнем в Любов. Тази информация, съдържаща се във всяко произведение на изкуство, въздейства на подсъзнанието – тоест на Душата, и ако всеки, който има подобни проблеми с проработката на тези чувства, ще се идентифицира с героите на пиесата, а тогава пиесата ще му хареса, дори и да не може да си го обясни рационално защо. А отговорът е – защото музиката ще даде информация на подсъзнанието за същността и интензивността на тези чувства. Всяко отделно действие в пиесата завършва с музика, която довършва действието. Музика звучи като фон на всички монолози – отново за да илюстрираме емоционално текста. И отново стигаме до онова, което думите не могат да кажат, музиката с лекота го изразява. В монолозите, дори в моноспектаклите, музиката представлява отсъстващия герой, този, към когото е отправен монологът. Всеки монолог е адресиран към някого. Публиката, като страничен наблюдател, трябва по някакъв начин да усети присъствието на липсващия герой и това е начинът да се случи това. В същност, без да си даваме сметка,чрез музиката монологът се превръща в диалог. И ако монологът не е подплатен с музика, у нас остава усещането, че нещо липсва, сякаш се опитваме да ходим на един крак. Музиката запълва с чувство празното пространство в думите и между думите.
С музика се подплатяват и мислите на героите. Музиката показва чувствата на тези мисли и въздейства върху подсъзнанието, защото представлява вътрешен диалог.
С музика показваме преминаващо време, то може да бъде часове, дни, месеци и дори години. Онова време, което не е реално драматургично време в пиесата, а е извън нея, но не можем да го игнорираме, тъй като то наистина съществува и в него са се случили различни действия. Време с ярки или не толкова ярки събития в обективната реалност, за които ние, слушателите не знаем нищо, но дали наистина не знаем? В Душата, тоест, в подсъзнанието, непрекъснато се подготвят бъдещи събития на ниво чувства, които могат да бъдат илюстрирани само с музика, защото все още не присъстват в реалния свят, но на равнището на Душата вече съществуват и музиката ги отразява и ни подготвя за тях, тъй като тези чувства са предопределили и ще реализират определени събития, които са важни за реалния живот и от там – за драматургичното развитие в пиесата.
Когато става дума за „време“, добре е да отбележим, че музиката може да показва „пробив“ – врата или прозорец във времето. Вярваме или не, събития станали преди много години, особено ако са били драматични, остават отпечатък в човешката душа и те присъстват по някакъв начин, ненатрапчиво, дискретно, но са оставили следа. И тези чувства, свързани със събития, могат да се изразят само с музика, тъй като можем да ги усетим само чрез подсъзнанието си като невидимо сетиво. Известно е, че хората на изкуството са много чувствителни и могат да усетят много бъдещи събития. Това присъствие във времето е отбелязано и в други изкуства. Например стихотворението на Иван Вазов „О, Шипка“ завършва така: „ И днес щом буря захваща… спомнят тоз ден – шуми и препраща славата му дивна като някой ек… от урва на урва и от век на век.“
Музиката понякога въздейства и като спасител. Имаше една крилата фраза на известния режисьор Димитър Стоянов към артистите, когато не могат да постигнат автентичност в някой монолог: „ Ще го направиш ли или да сложа на това място музика?“ Това означава, че ако актьорът не успее с думи да пресъздаде чувството, точната музика ще го направи.
Няколко думи за паузата в радиопиесите.
Музика ли е тя? Какво е паузата – тишина, но с метрично време? Паузи – премерената тишина – има ги и в музикалните произведения, и това е пълната хармония, балансът между съзнание и подсъзнание. Тъй като ние не сме готови за този баланс, тишината ни подготвя към преминаване от ниво съзнание на ниво подсъзнание.
Какво представляват ефектите и за какво са ни нужни те? Не е ли по – добре да отидем в естествена среда и да си запишем това, което ни е нужно? Както вече казах, ефектите са връзката между съзнание и подсъзнание. Тъй като в радиотеатъра няма визия, ефектите ни дават информация за мястото на действието – като среда или пък за това как се извършва самото действие. Разбира се, само при положение, че действието издава някакъв звук. Защото съм имала случай, когато режисьор ми иска ефект от подаване на пръстен… Или звук от бавно падаща мъгла… Да, през годините е имало и много други подобни авторски ремарки в радиопиесите, тъй като не всеки, който пише радиопиеси, е наясно с начина на радиореализацията, а и не е необходимо… Въпреки че мъглата може да се илюстрира с лек музикален ефект, ако тя поражда някакво чувство, може би на самота, изоставеност, безнадеждност, депресия, униние, въздействащо на подсъзнанието, което е важно за действието в проявения план. Ако подаването на пръстена е важно за действието, например – пръстенът на Катерина Медичи, в който държи отровата си, за да й е винаги под ръка, тъй като знае ли кога ще й потрябва – та този пръстен би могъл да се акцентира с музикален ефект, за да намери отражение и в подсъзнанието на слушателя. Така се получава балансът, който е необходим. Тъй като при радиото няма картина и се разчита само на звуци, ефектите са много важни, за да може да си създадем точната представа за действието.
Какви биват ефектите? Радиоефектите са два вида. Едните са тези, които показват мястото на действие. Те са записани предварително, е, може би са малко обработени, поизчистени от паразитни звуци, точно за това не се прави запис в естествена среда, за да се изчистят и да се прибавят вече към записания в студиото текст. Това са природни картини – шумове от морски вълни, гора, улици, дъжд, вятър, движение на автомобили… Другият вид ефекти са онези, които показват самото действие. Те в повечето случаи се правят на живо – това са стъпки, пиене , ядене, врати, влизане, излизане… Но има и музикални ефекти като акценти – приказни картини, фантастични атмосфери, летене с ракети и много, много други.
Разбира се, това е, когато става дума за стандартни действия. Но ако трябва, примерно, да покажем как ходи някой великан с неговите великански стъпки, който влиза във великанския замък, също ползваме записани великански ефекти или направени обикновени стъпки и ги обработваме с различни акустики или други компютърни техники, докато всичко стане великанско. Това, което може актьорът сам да изиграе, е за предпочитане, тъй като движението и действието се отразяват на изпълнението и по този начин всичко звучи по -автентично. Не мога да пропусна да спомена един запис на пиеса с участието на Стефан Данаилов от преди 30 години. Той настояваше всички ефекти да си прави сам, въпреки че аз настоявах да му помагам. Спомням си в една пиеса с едната ръка отваря вратата, с другата държи текста, а с крак натиска звънеца на вратата. Гласовете в студиото също трябва да се обработят с необходимите акустични ефекти, за да звучат както в средата, в която искаме да внушим у слушателя, че се развива действието. Студиото е затворено пространство и гласът звучи по един начин, а на полето, в гората, на улицата или в банята по съвсем друг начин. Това, което пускаме като звук, трябва да отговаря на представата ни за средата, в която се намираме. Тези акустики също действат на подсъзнанието и балансират текста.
Много често се случва така, че звукът от дадено място в нашето съзнание звучи по един начин, а когато го чуем на запис – изобщо не отговаря на представите ни. В една пиеса на Вичо Балабанов, нарича се „Тука има, тука нема“, действието се развива на спирката на метрото при Радиото, но тогава още нямаше метро. През 90-те години на миналия век бяха модерни игри с кибритени кутийки, така се разиграваха пръстени и други ценни вещи. Разбира, се в повечето случаи хората губеха скъпоценностите си и тогава започваха драмите… Когато пуснах на режисьора специално направения автентичен запис от мястото на действието – спирката, която тогава наричахме „спирката пред Синьото кафе“ – режисьорът не хареса ефекта. Твърдеше, че изобщо не отговарял на истината. Смяташе, цитирам, че звукът е много блед, дори анемичен и никой няма да повярва, че действието се развива на тази тъй оживена спирка. Предполагам, ще кажете, че това е каприз, след като истинска атмосфера не звучи убедително…Минаха повече от 2 години, докато разбера, че в звука в радиопиесите не трябва да се търси автентичност, а да отговаря на представата ни за нещата и така отново стигаме не схващането за реалност, а до подсъзнанието. Знам, може би ще кажете – това не е ли субективно? Някои хора имат една представа, други – съвсем различна?
Да, така е. И точно в това е трудността в моята работа. В началото се стараех колкото се може по- достоверен да бъде звукът в реални граници и все нещо ми не достигаше. Всеки режисьор си има своя представа за това как звучат нещата и тази представа е водещата. Той казва това – да, това – не. някои по – деликатни режисьори по характер, примерно Маргарита Младенова, приготвях най-деликатните ефекти. Но ако трябваше да работя с нейния партньор Иван Добчев, който ме печеше на бавен огън, подбирах най – ярките ефекти. Имало е случаи пиеса да падне по някаква причина и да се налага да се прави с друг режисьор, но с различен характер, трябваше да сменям звученето на ефектите. Това може да се обясни с характера и естетическия вкус на режисьора, които са водещи, и се налагаше да го преценявам в предварителния разговор при обсъждането на пиесата. Как звучат самите ефекти? Има радиофонични ефекти, които обогатяват, разкрасяват радиопиесата и други, които са шумове и по – скоро пречат. Първите действат на подсъзнанието и се балансират с говора, а вторите, буквалните – на съзнанието, които са на едно вибрационно ниво с говора и се „бият“ с него. При по – деликатните режисьори вторият вид ефекти биват приемани по-често условно, примерно някои стъпки, отваряне на врати, т.е. ако тези ефекти не са важни за действието или вече са заявени в началото. Всъщност те са реални ефекти, които може да са в дисбаланс с реалното средство в пиесата – гласът. Обикновено в началото на пиесата има по – голямо разнообразие и изобилие на ефекти, а колкото повече отиваме към края на пиесата, толкова по- добре е да се изчистват реалните ефекти и въздействието да се оставя повече на подсъзнателните, защото реалните звуци натежават и дори пречат. Ако в началото реалистичните прийоми в пиесата са водещи, в края подсъзнанието взема връх и там вече няма нужда от буквализъм. Самата аз предпочитам по – деликатните звуци, но никога не налагам мнението си и се съобразявам с режисьора. Всъщност така се постига солта в пиесата, за която споменах в началото. Друг път трябваше да пусна звук от професионална кафемашина. Едно време имаше големи машини в кафенетата, които издаваха много стряскаш звук. Търсейки с какво мога да го заменя, се сетих за звука на сифон за газирани напитки. Бяха много разпространени патроните, пълни с газ, с които си правехме домашна лимонада в къщи. Те бяха лукс, носеха ги от чужбина, най-често от Полша. Звукът на сифона абсолютно наподобяваше парата на кафемашината. Пак подчертавам – при ефектите не е важен автентичното звучене, важна е представата ни за него.
Имало е случаи, когато автентичен ефект не е бивал възприеман като истински, тъй като отново се разминава с представата за звука. На една режисьорка трябваше да намеря звук от биене на сърце. Имах три записа на сърце, американски, руски и звукът от едно българско сърце като и трите биеха по един и същи начин. Записът беше направен със слушалка, а няма и друг начин, затова се оказа много подсилен и режисьорката го отхвърли веднага. Това не било сърце, а барабан… Искала такова сърце, което чуваме, когато се затичаме или когато сме развълнувани, това било сърцето, което чуваме в гърлото… Но няма начин точно това сърце да се запише…
Най – въздействащите ефекти за мен са съчетанието на ефекти и музика. Отново стигаме до баланса на съзнание и подсъзнание. Ако реалният ефект въздейства на съзнанието, музиката, показваща чувството, въздейства на подсъзнанието. В пиесите това го използвах много често. Например, ако в пиесата има катастрофа, тя обикновено е кулминация, тя е реален ефект и действа на съзнанието, а музиката подсилва ефекта и действа върху подсъзнанието. Или ако имаме обяснение в любов – примерно действието се развива навън, пуснала съм чуруликане на птички, но ако има музика, ефектът се подсилва. Може би точно този синхрон между музика и ефекти дава точното „посоляване“ на една пиеса.
За 35 години работа в радиотеатъра всичко пречупвах от призмата на ефектите. Обикновено в чантата си имах винаги нещо, което да ми помогне. С едно обикновено найлоново пликче пред микрофона можех да направя стъпки. Със станиол от кутия за цигари постигах звук от маршировка или от горене на огън…. Отварянето на чадъра наподобяваше звук при щракането на белезници или капан. С химикалката правех звук от натискане на различни копчета на радиоапарат или електрически ключове за осветление… С една дума можех да направя ефект така, както в познатия виц – всяка жена от всичко може да направи скандал, супа или шапка… Какво да се прави – това се нарича професионално мислене, а може би – професионално изкривяване….