Резултатите от различни анкети показват, че хората, които започват да упражняват журналистическата професия изброяват като най-важни и привлекателни мотиви интелектуалната свобода, личната независимост и възможността за самостоятелна организация на собствената работа. Обратно- журналистическата практика е съвсем различна. Това се определя от фактът, че журналистите са подложени на външни влияния и принуди. Към окръжаващия свят на една медийна организация спадат неорганизираните реципиенти с относително малко власт и влияние по отношение на медиите и организираните реципиенти, които като представители на определени интереси са мощни и влиятелни, в сравнение с неорганизираните. Организираните са партии, профсъюзи, работодатели. Към света, заобикалящ медийната организация, се причисляват телеграфните агенции, “доставчиците на суровини”, самоуправляващите се обединения като съюзи на издателите, професионалните организации на журналистите, държавата с приетите нормативни документи. Следват принудите в рамките на медийната организация и проблемът за т. нар. “вътрешна свобода на журналиста”.
Отделният журналист е член на организация с йерархически изградена структура, с разделение на труда, с вътрешно разграничаване на ролите и отношенията на власт и авторитет, на чиито правила и разпоредби, но и контрол, той е подчинен и които се отразяват върху атмосферата на творческата работа. Така например творческата свобода на журналиста се ограничава от редакционната линия на дадена медиа, а на практика се прилага от главния редактор. Изключвайки феномена на самоселекцията журналистите желаят да работят в медиа, чиято редакционна политика отговаря на тяхната принципна позиция. Медиата също от своя страна сама избира сътрудници, от които очаква да се приспособяват към съответната атмосфера и ценностната система. И двете форми на селекция имат за цел сътрудниците на дадена медиа да бъдат колкото се може по-хомогенни. В едно изследване на Томас Петерсон и Волфганг Донсбах56 през 1996 година се разкрива връзката между партийната ориентация на журналиста и следваната от него редакционна линия на медийната организация. Установени са явни различия в отделните страни и медии в Европа. Съотношението е констатирано преди всичко във водещите национални вестници и по-малко в другите медии. В САЩ подобна връзка не е установена.
При адаптацията на журналиста към ценностния климат и редакционната политика на медийната организация от голямо значение е механизмът за контрол, прилаган от медийните началници. Този контрол се осъществява например с поклащане на глава, оповестяване на увеличаването на хонорара на определен журналист пред колегите му, забележки към материала му, връщане на материал с оправданието, че не е важен или няма място.
Властта на медийните началници може лесно да доведе до нагаждане и самоцензура –оформя се т.н. “ножица в главата” За това допринася и социалният контрол от страна на колегите, който се осъществява чрез взаимното изчитане на статии, взаимното слушане или гледане. При това става дума за акт на доброволния колегиален самоконтрол, който в повечето случаи се оценява положително от авторите на статиите. Контролното изчитане, гледане или слушане има значение за намаляване на собствената несигурност, защото за подбора на новини и факти няма специално изработен каталог от критерии, а само неофициално повече или по-малко наложили се начини и способи и журналистът трябва непрестанно да се презастрахова за правилността на своя подбор. Силното придържане към мнението на колегите води до доста голяма хомогенност в спектъра на мнения на журналистите най-вече в рамките на дадена медиа. Друга практика за оценка на качеството на собствената журналистическа работа е четенето на собствения вестник, както и следенето на други медии, особено на “медиите, водещи при формирането на общественото мнение”, на големите медии с авторитет, които се използват от другите медии като ориентир. При подобна ситуция е изключено да се появят хомогенни медийни култури в рамките на една страна. Има и медии, които се разглеждат като водещи за общественото мнение даже в международен аспект като СNN, ТIME, BBC. В България на този етап няма пример за подобни чисто изразени тенденции. Но вътре в журналистическото поле има опори и това са качествените журналисти.
Потребността от лидери в идейно –мотивационен план е толкова по-остра, колкото са по-неясни очертанията на търсеното ново начало. Още повече тази потребност нараства в преходни общества като българското при търсенето на социални гаранти, свързано с евентуалната загуба на това, което макар и малко, все пак е погълнало усилия и време. Доколкото държавните институции са обременени от минали идеологеми и неосъществени социални очаквания на вниманието на обществото са посредниците между отделния човек и държавата. На първо място това са масовокомуникационните посредници. Появява се фигурата на журналиста с позиция и ангажимент, източник на идеи и гарант, че с публичното огласяване на факти и отношения най-накрая ще триумфира социалната справедливост. Според Тодор Петев вероятно тук можем да търсим причината за открояване на медийния елит заедно с политическия преди да бъде възможно публичното утвърждаване на новите икономически и интелектуални елити в страната. Още от първите години на прехода само в областта на масовите комуникации се открои новият освободен изказ на лична ангажираност. Както пише Тодор Петев57 дори да не познават каскадните модели за изграждане на общественото мнение, лансирани от Карл Дойч и 20 години по-късно от Джовани Сартори българските диригенти на средствата за масова комуникация самостоятелно преоткриха в своята практика каскадното планиране на информационните кампании и нещо повече значението на “домашния образ” на социално приемливия комуникатор. Освен това съперничеството между информационните лидери неизбежно породи общопризнати образци на масови комуникатори. Техният авторитет и обективност при излагане на противостоящи позиции, личностното им присъствие и индивидуален стил на изказ са основните фактори за проявата им като елитни популярни фигури в медийното простраство. Водещото начало в това пространство се осъществява и като персонификация. Умението да бъдеш водещ при опитите да реконструираш минали събития, или когато се опиташ да извлечеш смисъл и значения от очертаващи се явления и процеси в близко бъдеще, е друга особеност на елитните комуникатори. Тази особеност им дава възможност да предлагат на аудиторията значими за самата нея информации, разширени в социалния контекст на времето и пространството.