Промените у нас, както и в други бивши социалистически страни, започнаха с т. нар. “нежни революции”. Масите станаха реален субект на промяната – чрез демократичния си вот те смениха системата, защото бяха подготвени “отгоре”. Оказва се, както отбелязва социологът Евгений Дайнов, че в страни като България преходът от социализъм към модерност няма адекватна социална основа. Тези революции се проведоха в недостатъчно особено гражданско общество, при липса на ясна диференциация на обществото. Това породи проблема за представителност на демокрацията. Но както отбелязва Гелнер, въпреки че демокрацията има значима роля за гражданското общество, важното е, че само институциите и социалният контекст я правят възможна и предпочитана. Без институционни предусловия демокрацията е неясна и трудно приложима идея. Зад партиите у нас не застанаха и все още не стоят ясно диференцирани социални групи. В този случай демократичният контрол е слаб и се налага да има взаимен контрол между елитите. Така въпросът за елитите добива приоритетно значение за обществото. Във възприетото институционално разбиране, критерий за идентификация на елита не е неговата самооценка, а наличието на властови ресурси и използването им за вземане на решения със значителни и широкообхватни последствия.
Опирайки се на разбирането за социалните трансформации в обществата на елитите преди всичко като властови промени, в книгата си “Преходът – елити и стратегии”, Духомир Минев и Петя Кабакчиева изолират две основни страни в самите властови промени – промени в механизма за поддържане властта на елита и промени в състава на елита. Основен индикатор за същността на прехода са промените в структурите на елита – естествени или не. Естествени могат да бъдат промените, ако включват групи, които преди това не са принадлежали към елита и не са имали достъп до структурите на властта. Минев и Кабакчиева уточняват, че автентичността на естествените промени се изразява в това новата група или групи да е заемала достатъчно високи позиции в социалната структура (а не само във властовите структури) преди настъпването на властовата промяна. За да извърши преминаването към нова позиция, групата трябва да е придобила групова идентификация, а в условията на безусловна власт и продължително противопоставяне на тази власт.
Властовата промяна в България не следва всичките тези условия, защото групите, които възникнаха в процеса на социално преструктуриране, нямаха ясна групова идентификация, нямаха и опит в контестирането властта на стария елит. Минев и Кабакчиева заключават, че в крайна сметка елитарният модел на социалистическата идеология изигра лоша шега на пълното разгръщане на модернизационния процес. Привилегированата позиция на елита си каза думата по отношение на промяната. Реалните актьори произлизаха не от социалните структури, а от структурите на властта. Създадената опозиция замени вертикалното разцепление на обществото между елит и не-елит с разделение в хоризонтална посока “червени-сини”. От друга страна, добавя социологът Евгений Дайнов –по хоризонтала- българското общество притежава характерната за европейските страни разслоеност (“многослойната торта”на следвоенните социолози). Ако се вземе хоризонталната структурираност на европейския модел, веднага става ясно българското отклонение.
Едно хоризонтално структурирано общество, изтъква Дайнов е динамично, защото всеки може да се издигне над своя роден слой и стигне по-нагоре. Начинът, по който става тази мобилност, е мощен интегриращ, стабилизиращ и едновременно с това стимулиращ фактор. Един човек спестява, обучава се и се издига над своя слой. И веднага установява, че там, където е попаднал, има една друга, установена вселена, със своите правила, норми, ценности, стилове. На никакъв етап изскочилият над своя слой човек не бива оставян сам, без контролиращата го среда. Напускането на една среда води до интегрирането в друга. Интегрирането на една среда пък стимулира нейното надхвърляне, за да се влезе в по-висшата, констатира Дайнов.
В България такива неща не съществуват. Надхвърляйки средата си хората не намират нищо. Няма друг слой, друга среда, която да ги очаква със своите правила, ценности и стилове. Влиза се директно в някакво битие извън правилата, казва социологът Евгений Дайнов. Според него тази хоризонтална неподреденост минира развитието на обществото ни в желаната дясна посока (от държавно към частно, от колективна пасивност към индивидуална предприемчивост).
У нас не винаги съществува връзка между определена личност, професионалните й умения и качества и мястото в социалната йерархия. Битува схващането, че в обществото ни елит по произход няма. Исторически погледнато след Освобождението елитът се формира по безспорния начин – по образование. След това влизат и хората с богатство. Националният опит показва, че елитът в България се създава от средната класа. Но с всяка политическа смяна елитът е подлаган на унищожение – вълни на принудителна емиграция, лагери и други.
Комунистическият елит се отъждествяваше с “номенклатурата”. Наблюдаваше се срастване на личности и структури, което бе произволно и израз на субективизма на вишестоящите. Професорът по конституционно право Гаетано Моска предрича, че комунистическите общества ще се управляват от чиновници, които ще контролират и политическия и икономическия живот. Механизмите за издигане включват задължителна партийна принадлежност и лоялност, хора направили впечатление, понякога и професионалисти. На практика завършилите някакво висше образование се издигат по вертикалата на партийната линия. Номенклатурата се характеризира с вътрешната си неразчленимост и необособеността на отделни функционални групи. Това се проявява в движение на кадри от партийния към стопанския сектор, към медиите и към академичния елит.
Демократизацията, промените не отстраниха механизма за издигане чрез партийна принадлежност. Наблюдавахме и продължаваме да наблюдаваме бърза смяна на водещи ключови фигури. Това крие опасност от нестабилност на самите институции, защото смяната не е мотивирана от професионална некомпетентност, а от партийна принадлежност. По този начин възниква опасност от насаждане на недоверие към лидерите и институциите, а това може да предизвика възможности за изява на скрити структури на властта. Ако подобни структури концентрират огромна власт в ръцете си, може да стигне до нов монополизъм, скрит зад привидно демократично устройство.
Мнозина приемат мнението, че в България всичко се решава “отвън”. В случая се опираме на разсъжденията на Петя Кабакчиева по този въпрос, която казва “На пръв поглед това може да изглежда като схоластичен, скудоумен въпрос…В негативен аспект това се вижда в идеологемите за дърпането на конците, мафиите, плановете “клинове”и др. В позитивен пък – в постоянно възпроизвеждаща се жажда за помощ отвън.” Така според Кабакчиева можем да станем създатели на една задкулисна марионетна политология, заета с търсене на режисьора.